Име
Себастиян Дивайн
Години
19
Раса
ловец на сенки
Описание
Той е от онези типове, които малко от малко се грижат за това как изглеждат. Не би изглеждал идиотски никога. Относно външния му вид - има средно дълга кестенява чуплива коса, която не рядко хваща на малка опашка или прикрива с шапка.Кожата му е доста светла и заради нея често беше получавал прякора,, вампира". Не за нещо друго, само за кожата. Очите му не са червени , за да си подхождат на прякора. Те са зелени, понякога, ако светлината е под специфичен ъгъл, повечето си мислят, че очите му са или сини или тъмни, към кафявото.
Има стегнато тяло, което с удоволствие поддържа. Мрази да тича и това не е неговата стратегия .Яде здравословно, катo малцина хора
Характер
Едно кратко писание на Себастиян - той може би е мъжа на куклата Барби. Никога не показва на яве емоциите си, нито чувствата си. Има специфично правило, което забранява всичко това. Макар че, да, изпитва чувства, не е безсърдечен , но знае, че нищо няма да спечели с това, ако покаже, че е тъжен, например, само биха го съжалявали. Той мрази това.
Попринцип знае кога да спре и умее да пази самоконтрола си в някои трудни обстоятелства и некоректни ситуации, в които може да се хвърли право напред и с съвсем спокойно да си навлече някоя беда, за която няма да се интересува.Това, че знае кога да спре и да забави темпото, с което се движи неговия живот му придава голяма специфичнст.
Характера му като цяло е променлив, сякаш изживяван на фази. Може дори да се каже, че е от забавните типове, с които се среща. И каквото и качество да бъде това, той обича да се смее и го прави с голямо удоволствие, дори да е напук на някого, дори да не е . Но в контраст с това не обича прекаленото много хора, които го задминават, оглеждат и след това отново изчезват странно, както са се появили.
Ала той винаги би си останал студения характер, който отначало се появява при всяко първо впечатление, създадено за 3те първи секунди, но не винаги оказващо се правилно, особено за Бастиян.Той може да е всичко, понеже бива добър актьор. Може да се прави на щастлив, да бъде сърдит, да бъде безразличен, а през всичкото това време да е в контраст с това, което се опитва да покаже.
Това , че обича да размишлява е отделен въпрос, който може да се развие като цяло съчинение, особено от него. Отстоява своето мнение и нищо не може да му попречи в тази негова вяра, която винаги, почти винаги се оказваше грешна, неправилна, но той продължава да не вярва и да не слуша другите. Но има мнение, което той се чувства свободен да изрази, каквото и да е то.
Не го засяга като цяло хорското мнение и мислене за него или за нещо друго, свързано с него.
Обича да е точен. Време, място, пари. Оглеждаше и най-малката подробност, всяка запетайка, точка, ако беше на хартия, ако ли не, той оправяше всичко, както трябваше да бъде, за да може да се хареса на другия. Той цени мнението на другите около него и се съобрзява с тях, макар понякога да бъде чист егоист, за което той се мрази. Характерът му играе номера на самия него .
Въпреки всичко това той си остава вечен романтик.
История
~Ние сме деца
Себастиян и момчето от съседската улица играеха кротко, седнали на по едно столче. В ръцете си държаха по едно дървено конче, което подскачаше, следвано от движенията на малките длани на 10 годишните хлапета. И двамата бяха постригани накриво и накъсо, само защо в крайните квартали на Сидни беднотията взимаше възход и царстваше над горките , така измъчени , семейства и над прегладнелите стомахчета на малките деца.
Около Себастиян се въртяха в кръг, подобно на балерини, две момиченца, с розови роклички, които се смееха шумно и пречеха на глухия тропот на дървените коне, препускащи из невидимата долина, захванити здраво от дланите на момчетата. Но и двамата бяха доволни и дори не забелязваха какво тегне над тях, каква немотия и как никой не познаваше разкоша. А тогава в големия град цареше такъв разкош! Улиците бяха препълнени с богатите дами, хванали подръка мъжа си, ходещи напред, високо вдигнали главите си , а в ръката ми се мяташе по едно малко чадърче, което имаше за целта да ги пази от слънцето. Те не се радвахана слънцето, както децата от крайните квартали.Триумфираха, сякаш победоносно над другите.
Едно от момиченцата отне коня на Себастиян и тръгна да тича напред, а след него и притежателят на дървената играчка. Момиченцето викаше щастливо, че бе отнело играчката и тичаше напред с бясна скорост, постигана от малките му кльощави крачета, обути в черни пантофи. И то продължаваше да вика доволно от направеното. Зад него се чуваше и други викове , които принадлежаха на момчето. То тичаше също много бързо и достигаше момичето. Хвана го грубо за роклята и го повали на земята. Чу се глухо тупване и момичето заплака с цял глас. Себастин, незабелязал сякаш, си взе дървеното конче и се обърна, за да отиде на мястото си, като остави горкото дете да плаче само.
Но изминал едва крачка, гледайки към коня си, той се блъсна в някого, когото беше облечен в изпрана, много чиста бяла рокля, която стигаше до коленете на личността. Жената беше погледнала надолу към малкото момче и погледът й се беше спрял върху лицето му. Себастиян погледна жената нагоре.
-Така не се постъпва. Отиди да я вдигнеш и да й се извиниш, като любезно й подадеш своя кон - каза тя заповедно , но момчето не се помръдна дори. Гласът й беше спокоен, но все така строг и остър като острието на някоя кама от сребро. - Веднага! - нареди още по-грубо жената и Бастиян се затича към момичето , чието име ще споменем сега - Лиза. Просто име за такова добро момиче, макар в онези години да не беше особено мила. Момченцето вдигна своята крадла и й подаде играчката. Обърна се към дамата с бялата рокля и погледът му остана там. Тя се усмихваше. Приближи се до него и каза:
- Обичаш ли бяло? – Но съответната дама не изчака отговор от Бастиян. Тя си тръгна със своята грациозна уверена походка.
- Защо не я последваш? – чу се дрезгавият глас на Лиза и Себастиян рязко се обърна към нея, но след това сведе поглед, ненамерил отговор на нейния въпрос. Той се отправи бавно и някакси тъжно, че не можеше да бъде при тази мила дама, към своя стол
~ Ние растем в разкош
След 3 години Бялата дама дойде отново при вече по-спретнатото момче, което беше бутнало своята крадла Лиза и все пак й беше подарило свото безценно конче, единствената му играчка, с която той си дружеше, докато баща му мрънкаше в другата стая.
Баща му умря.
Тя отново беше облечена в бяло и отново вървеше по онзи красив начин. Бастиян обожаваше тази походка и я виждаше всеки път пред очите си. Важната персона, която пожела отново да говори с хлапака носеше и чадърче.
- Аз ще те взема с мен, но ще следваш моите правила – тя го беше изгледала много сериозно и както миналия път, не дочака отговор. Хвана Себастиян за ръката и го поведе със себе си, без въобще да му дава възможността да се сбогува с някои важни хора,в които бяха включени единствено Лиза и момчето , с което играеха.
Озова се в огромна бяла къща и всичко в нея беше от тази гама на цвета. Светло, сякаш имаше някакво ново слънце. Влезе в стаята си. Имаше голямо, все така бяло, легло, върху което бяха наредени купища дрехи. Имаше и гардероб, бюро и стол.
- Учила съм в университет в чужбина. И ти ще учиш. Ето как съм се издигнала до тук. Виж, харесва ли ти? – тонът й беше толкова нежен и внимателен, така непознат. – Знаеш ли защо те взех? – попита насмешливо тя – Може да съм старомодна, но те взех заради очите ти. – Тя се засмя гръмко, след което излезе от стаята. На момчето му се стори,че е ужасно потайна.
Всичко беше ясно. Той щеше да е от онези...
А онези бяха по-странни и по-различни от другите. Е, той скоро, разбира се, рязбра какво му е различното на новото общество.
~ На ново място срещаш нови хора.
В Германия определено беше много по – различно от всичко, което Бастиян беше видял, макар че в последните 3 години беше растял като в дворец. Не, не му беше угаждано толкова, но той се чувстваше поне малко важен така, дори да усещаше отново, както времето с баща му, някой друг шамар по лицето си, но знаеше ,че го заслужава.
В новата страна всичко беше постарому,само с малката различка, че Бялата дама се бе заела с образованието му, като всеки ден го следеше какво прави. Тук е мястото да споменем , че всъщност Бялата дама се казваше Лизел Дивайн и беше ангел. От онези с хубави големи бели крила, които се показват рядко и все пак остават прекрасни!
И тя почина. От рак. А беше прекрасна. Ангелско сътворение...
Себастиян получава своите руни на 15 години. Първоначално както всеки друг ловец на сенки той чувства това огнено пробождане в кожата си, след което свиква с това. Даже го чувства като нещо от себе си, частица от кожата му, частца от повърхността на душата му. Не би се разделил с всичко това, дори преди да беше поискал точно това, само защото боляло. И това беше нищожна причина.
Нед Ное 13, 2011 12:18 pm by 
Заглавие: Себастиян Дивайн 
