Парк "Фелисити"

Сякаш всички бяха решили да излязат, преследвайки Себастиян. Може би просто той като отидеше някъде и чак тогава тълпата идваше, преследвайки го. Но , разбира се, това бе само натрапчивото чувство у всеки, който мисли, че го преследват, само защото са се загледали в него или просто защото те са там. Ужасно чувство! И все пак упорито натрапчиво , нахално, обсебвайки мислите ти. Всички тези глупави мисли, от които нямаше никакво значение. Нямаше и смисъл. Нямаше смисъл да мислиш толкова, да искаш да знаеш какво ще стане, защото не се контролира света с мисли. Действия, те бяха по-важни. Мислите бяха безтегловни, безрезултатни, докато действията, при все, че трябва да се направи нещо винаги, те бяха по-добрия вариант. Имаха резултат - даваха резултат. И това се харесваше или не се харесваше . Относително е. Просто относително.
Бастиян престана да гледа косо всички тези хора, които минаваха или отиваха за някъде, през него. Да, през него. Сякаш . И беше измама, може би зрителна. И това не му попречи да се хване за тази измама и отново да заопчнеше да мисли. Глупави мисли, наистина!
Парка винаги имаше своите поситители, минувачи и тези, които си тръгват от него. Но и те някога са играли ролята на посетители и парка ги обичаше. Доколкото Себастиян - и той беше посетител, само защото нямаше какво иначе да прави. Можеше да пие кафе , но днес като изненада за самия него, той нямаше никакво желание за каквото и да е било сутрин, било то храна или пък кафе, или напитка. А това определено се изявяваше като странност в това темпо на живот. Неопределено темпо.
Да, животът на 19 годишния Себастиян беше и забързан, и спокоен. Даже нормален. Често или рядко. Контраст и противоречие.
Той вървеше сега и гледаше напред. Обикаляше с поглед хората, които минаваха покрай него и след това отделяше очите си от техните, сякаш за да не ги изгорят. И как ли щяха да изгорят ледените очи на Бастиян? Подвеждащ въпрос.Без отговор, естествено.
Вървейки докосна тила си, където сякаш още чувстваше парещата болка на руната, скоро начертана. И беше съвсем безсмислена, нямаше полза от нея.
Той сега нямаше около себе си магически прах, ето защо всички го виждаха. И това беше успокояващо и същевремено ядосваше и дразнеше ловеца на сенки. И трябваше да премахне това свое чувство от там. Не трябваше да го интересуват хорските погледи - те бяха малка част отрова от света.
Седна на една пейка. Това беше ясно. Не се бе уморил, просто не можеше да продължава да ходи безцелно, сега просто щеше да седи безцелно. Поне така нямаше да стигне доникъде, нямаше да излезе от тук, колкото и противоречиви да бяха исканията му.

Смазващата тишина у дома убиваше всичките ми писателски напъни, затова без да се замислям грабнах ключовете си и излязох. Преди това напъхах в чантата си един комплект химикалки и достатъчно бели листа, че да напиша цял роман. Нямаше как да помъкна пишещата машина с мен, затова трябваше да импровизирам, а и отдавна не бях писал така, затова изпитвах приятна възбуда от предстоящата работа.
Нямах кола, защото шофьорските ми умения, макар да бяха сравнително добри, вървяха в комплект с вродена разсеяност, която понякога биваше замествана от изключителна невротичност, така че за благото на американския гражданин, се лишавах от удобството да карам каквото и да било, различно от колело. Не го имах за проблем обаче - вървенето ми доставяше удоволствие, а и не ме лишаваше от възможността да наблюдавам света около себе си и да черпя идеи от него.
Имах ясна представа къде искам да отида, затова се насочих направо към парка , което ми беше фаворит от всички природни забележителности на града. Кипеше от живот, но по онзи вглъбен начин, присъщ на парковете. Вървях близо двайсетина минути, докато стигна желаната дестинация. Забелязах, че днес има повече представители на най-малката възрастова група от обикновено и се опитах да се сетя дали няма някакъв празник или нещо подобно. Паметта ми или беше прекалено слаба, или наистина нямаше нищо, но така или иначе мен не ме бъркаше особено.
Затърсих удобно място с очи, но като че ли всички пейки бяха заети. Тъй като не изпитвах кой знае каква загриженост за дрехите си, се настаних в подножието на една плачеща върба, която сякаш само мен чакаше. Облегнах се на ствола й, доволна от мястото, което съм открила. Оставих чантата до себе си и извадих листовете и чак сега разбрах, че не съм си взела нищо, на което да си подложа. Започнах да се въртя и да опитвам различни пози, но каквото и да направех химикалката рано или късно пробиваше хартията, която аз правех на топка и ядно прибирах в чантата си. Опитах се да се подпра на коляно, но и от това нищо не излезе.
Отново се огледах, търсейки подходящо място, където да се преместя, макар че вече бях одобрил настоящото.

И сега погледа му съвсем нормално и напълно нахално се застопори върху една фигура. Фигурата беше стройна и привлекателна като себе си в сянката, която сега закриваше напълно лицето на личността, върху която се намираха стъклените очи на мъжа. И тези стъклени очи се опитваха да пробият така и така тънката, сякаш чуплива, сянка, закриваща персоната, която се криеше под фигурата. И тази ,идваща напред личност, вървеше. Спокойно, но монотонно и напред. Сякаш очите върху лицето се движеха, търсеха нещо някъде.
След това се разбра, че просто жената си търсела място за настаняване. Носеше чанта, а след като седна под едно дърво Себастиян косо забеляза част от съдържанието на тази чанта - бели листове и нещо за писане. Някакъв талант , нещо свързано с творчество. Може би Бастиян сега наблюдаваше още една творческа личност като него. А той беше поет - идеалист. Той пишеше това, което виждаше , а не обратното - обратното би било нереалистично, би било просто загуба на време - би било една лъжа. Но пък цялата тази лирика успокояваше и понякога внушаваше това, което не искахме да си признаем. Поетът стигаше до нас, навлизаше и ни казваше това, което не знаем, не искаме да знаем или просто отричаме. Най- нахално ! И грубо ! И това беше противопоказно на цялото творчество, от което Бастиян беше почулил частица опит. Част от опита, който му трябваше да създаде нещо идеално, перфектно, достойно за четене дори от самия него. И това се струваше непосилно на мъжа, а го желаеше. Просто това желание го караше да опитва и да иска да постигне повече, да иска да може повече. Но само с желание ставаше ли? Можеше ли той да каже , че има тези поетични гени у себе си?Искаше да го каже, искаше и да знае дали казва истината в такъв случай. Приемаше похвали, критики, но не му бяха достатъчни , за да подразбере нещо, някакъв отговор на този така лесен и прост въпрос за притежание на нещо.Не материално, предполагаше.
Можеше да пише и с правила, и без правила. Беше научил всички онези правила за мерената реч, срички, ударени , неударени, кога ударението падеше еди - къде- си , всичко това го знаеше и продължаваше да иска липсващия му опит. И не го получаваше просто така. Приеха го в университет с творческо писане, но не му се занимаваше с това, той искаше просто своите руни.
Стана и се запъти към дървото или по-точно към момичето.
-Може ли да попитам какво пишеш? - попита той със спокоен и уверен, все пак, глас. Той беше съвсем мек и топъл глас, но и в него звучеше това любопитство, което трябваше да бъде прикрито. -Или какво се опитваш да пишеш.Мисля, че мястото не предразполага към писане. Би било наистина трудно..

Бях започналa да се отказвам. Изглежда днес нямаше да мога да пиша. Трябваше да разчитам на паметта си да запамети всичко, което умът ми раждаше в този и всеки следващ момент, но не се надявах операцията да е успешна. Всяко едно разсейване, връщаше информацията в начално положение, което обикновено се ограничаваше в няколко нахвърлени думи. Твърде често, разчитайки именно на своята памет, изгубвах ценни идеи сред потока от ежедневни мисли и проблеми.
Бях започналa да подреждам листовете в стройна купчинка, преди да ги прибера в чантата си, когато някой буквално изскочи над мен и ме стресна. Неочакваността на случката ме накара да захвърля листовете, така че те се разлетяха наоколо ми и започнаха да кацат триумфално на зеленета трева.
Вдигнах поглед, за да видя кой наруши спокойствието ми по такъв брутален начин и срещнах погледа на младо момче, което ме попита какво пиша.
- Нищо.. не можах да напиша нищо... - побързах да го уверя. Изправих се бързо и се опитах да се закрепя на краката си. Чух шумоленето на листовете зад себе си и промърморих "по дяволите" под нос, така че той да не ме чуе. Преди да успее да ми отговори, добавих:
- Да трудно е.. наистина доста трудно... бихте ли ми дали няколко секунди докато аз си събера... работата. - Допълних, запъвайки се на последната дума. Купчина бели листа определено не говореха добре за мен като творец. Предполагам, че вече трябваше да са гъсто изписани и от двете страни... Добре де, преувеличавам. Но липсата на активност от страна на въображението ми, ме ядосваше. Оставих я, надявайки се да не изглеждам прекалено груба и нетактична и се заех да събирам разпиления материал.

Очевидно Бастиян съвсем не беше предполагал, че можеше така да изплаши някого с присъствието си. Затова той предположи, че е била замислена, не мислеше, че се е появил така неочаквано . И все пак гласът му изкочи през устата му без дори да предупреди за това и така може би просто се е издигнал нагоре, след което леко и плавно се сниши, макар въпроса да трябваше да бъде завършен с висока интонация , възходяща. Беше просто неизбежно да се забележи изненадата от хвръкналите листа около тях, около дървото, падащи бавно, триумфално, победа над въздуха. След това безшумно лягаха на зелената трeва и чакаха погледите да се обърнат към тях.И така и стана.
Жената стана и събра всичките си листове, някои, от които имаха дупки от неудобното писане. Химикалът или моливът беше промушил някои несполучливи работи. Но на малко от тях имаше нещо написано, очевидно вдъхновението и въображението си играеха гадна шега с нея. Колко познато за Себастин и колко досадно беше това чувство на празнота у всеки творец.Бастиян го ненавиждаше , просто спираше да мисли и да се оопитва да напише нещо - беше напълно безсмислено и наистина губене на време, ценно , може би, а може би и безполезно.
Около 19-годишния младеж бяха излетели два листа, които той се наведе и взе. Погледна ги. Имаше едно изречение, стигащо само до 1/3 от листа, след изречението имаше дупка. От химикала или молива, той не можеше да прецени с какво бе писано и това бе странно за очите му.
Той подаде всички тези материали на жената, която сега го гледаше как той огллеждаше листата в ръката си. Тя отне материалите от дланта му бавно и се получи някаква усмивка на лицето й.
-Аз съм Бастиян, приятно ми е - промърмори Бастиян и подаде ръката си, за да бъде учтив и все пак приятно и дружелюбно настроен.

Поех листовете и ги напъхах обратно в чантата си. Обърнах се към него и се усмихнах. Той ми се представи, а моят закърнял откъм разговори с момичета мозък не измисли нищо подходящо, затова заложих на нормалната любезност.
- Като начало да минем на "ти" - предложих. - Аз съм Анастасия - представих се и подадох ръката си. - Викай ми Настя
Мисля, че идеята ми за работа отдавна бе отишла по дяволите, затова можех да разнообразя ежедневието си с ново познанство. В момента, в който взех това решение, сякаш можех да чуя задкулисните аплаузи на невидимата публика. Дори се ядосах малко на себе си, задето продължавах да мисля "сценарийно", когато не трябва, а когато имах нужда от това - внезапно "пресъхвах". Не се заблуждавах, че съм единствената с такъв проблем, но пък самото осъзнаване на този факт, ме изпълваше с гняв.
Цялата тази драма се случваше някъде дълбоко в мен и едва ли се бе изписала на лицето ми (макар че и тази възможност съществуваше), затова положих усилие да потуша вътрешния огън, за да не проваля и сведващата част от деня си.

Настроих вътрешната си честота на режим "нов контакт" и вкарах в паметта си името на Бастиян. Попринцип помнех лесно имена и лица, така че не вярвах да имам проблем и с неговото.
- Всъщност не - отвърнах на първия му въпрос. - Опитвах се да работя, но така или иначе нищо не се получаваше.
Разперих ръце, за да покажа, че съм се предал и той няма вина за творческата дупка, в която бях изпаднал.
Така или иначе наоколо нямаше свободно място, а не ми се искаше да се затварям отново в задушно помещение, затова предложих единственото, което ми хрумна.
- Можеш да се присъединиш към моето... - Ръката ми описа дъга около мен, за да илюстрира липсата на каквато и да е човешка или животинска единица, което правеше поляната перфектното място за почивка. Не знаех как да продължа изречението - творческите ми способности изчезваха ли или това беше просто фаза? - затова побързах да кажа нещо друго, за да залича впечатлението от незавършената фраза. - Тъй като аз скоро ще съм безработна, ако продължавам така, може ти да ми разкажеш с какво се занимаваш.
Приклекнах и опипах земята под мен, защото не исках изненади. Беше суха, а тревата - приятно мека и излъчваща неповторим аромат. Беше ми достатъчно, така че одобрих и се наместих отгоре. Нямах нищо против дрехите ми да откраднат малко от аромата на тревата.

Както Бастиян беше предположил, тя каза, че нищо не се получавало от работата й. Беше ясно и съвсем забележимо. И при 19 - годишния творец нещата стояха така - при него обаче почти нищо не се забелязваше - нито чувства , нито мисли можеха да се отпечатат дори за момент върху ицето на мъжа, но все пак те бяха някъде в него, чакащи. те винаги чакаха и бяха най-добри в това. Както и Себастиян. Чакането го правеше търпелив и същевременно очакващ. Винаги очакващ нещо или някого, който или каквото да го отведе някъде. И всички неопределителни местоимения го объркваха, но той чакаше.
Можеше единствено да се предположи следните три чувства или положения у Бастиян - нервността, спокойността и разбира се тогава, когато е в добро настроение - това беше почти най-често.Нервен беше рядко, той съумяваше да пази собствен личен контрол и самообладание и това беше добре дошло в лоши ситуации. Спокоен - почти винаги, това също го умееше, смяташе, че за да запози такова спокойствие, хладнокръвие се изискваше доста воля, а очевидно той я притежаваше. Той не му отдаваше голямо значение, важното бе - другите да знаят, че е спокоен, че нищо не би го застрашило и уплашило. Той си беше той и нищо неможеше да обърне тази представа на човека. Нищо не противоречеше в него освен вътре и вън. Вън - една порцеланова кукла, вътре - може би пак порцелан, но и той беше безнадеждно чуплив.
А това го караше да иска да от друг материал, ненавиждаше това да показва чувствата си, можеше да изразява мисли и мнения, но това....това бе честно казано трудно. Честно казано, а не, че той го казва.
Бастиян пое ръката на жената и усети топлата кожа върху неговата студена, сякаш. Но иначе тя не беше студена, той просто се чувстваше така и при все че беше наистина доволен днес от нещо, той се бе изненадал от тази си своя хладина. И все пак изненадата си остана само вътрешна, пропуквайки крехкия порцелан.
Настя седна на тревата, преди това опипвайки я, за да не е мокра или друго , и Себастиян веднага последва примера й. Той не докосна тревата с ръка, веднага седна. Беше му странно колко лесно бе завързал това запознанство, просто така лесно. Беше отишъл и беше заговорил странница, една непозната, която сега се превърна в позната личност. Онази фигура в сянка преди малко.
- Аз уча - отговори момчето и вдигна рамене. - Или поне щях да уча. Нямам си на идея какво , обаче. Иначе пиша статия във едно списание, нищо особено, просто трябва да си плащам квартирата, за нищо повече, почти. Води ми се като стаж - обясни той. - А ти без каква работа ще останеш? - полюбопитства той на свой ред.

В лицето на Бастиян, започнах да намирам човек с много сходни интереси с моите... Той бе младо симпатично момче, може би един от малкото свестни момчета, които виждах в днешно време. С малка дяволита усмивка и тази русолява коса, с игрив поглед остроумна физиономия... Боже Господи... та той така приличаше на мъжа ми... бе същинско копие на Андрей...
- А...аз...такова - не можех да говоря смислено след като открих тази плашеща прилика..
Започнах да мисля логично обяснение, за тази прилика.. Може би Бастиян е дете на Андрей от първия му брак... или... не... не може да е истина това да е Николай.. моя син..
Поех няколко дълбоки глътки въздух, за да прочистя ума си и отново се върнах към съществото седящо до мен.
- Принципно и аз работя същото, малка рубрика в модно списание... Обичайните глупости, но понеже получих някаква награда сходна на Пулицър, и трябва да напиша благодарствена реч... - направих моето любимо завъртане на очи, подчертано с детинско повдигане на рамене, надявайки се да види в каква безизходна ситуация се намирам.

Себастиян косо забеляза странното и озадъчено изражение на Настя. Беше сякаш развълнувана от нещо, търсеше нещо у момчето, а така и не го намираше. Може би беше любопитна и рисуваше в главата си всички тези черти у лицето на Бастиян, така непознати дори и за свикналото око, да го вижда.И все пак бяха еднотипни черти, оковани за лицето му, неизменящи се при всяка емоция, а може би съвсем леко, едва доловимо.
След това жената искаше да каже нещо, но като че ли не успя, все още замислена за нещо, което обягваше на Бастиян и той така и не го хвана, не го намери, защото и без това във времето нищо не се хващаше, беше изключително трудно, а особено това, всичко толкова нематериално , беше даже още по-сложно. Та то едва се долавяше с окото, камо ли да го докоснеш.
И вече накрая, сякаш отърсила се от някакви съмнения, Настя каза, че работела същото, само че в модно списание. Също допълни, че са я наградили, което Себастиян сметна за голямо постижение, достойно за похвала, но след това тя отбеляза, че трябвало да пише благодарствена реч. Всякакви клишета бяха добре дошли в тези речи, та това беше най-известното. Започваше се с едно ,,Благодаря за наградата, голяма чест е " и продължаваше с имена, на кой защо благодариш. И всичко това се проточваше , всичките тези имена се сливаха и никой не чуваше отделните думи. Просто имена, споменати набързо, усмивки по лицата на притежателите на имената, поканени , естествено.
Бастиян проследи краткото движение на очите й и се усмихна. Очевидно наистина не можеше да се справи с това.
-Вземи фрази от световни речи. По някое време просто вмъкни - ,,както е казал еди-кой-си еди-какво -си" - изрецетира престорено Себастиян и се усмихна по-широко. - Преди това спомени куп имена, които уж са ти помогнали за тази награда. И естествено трябва да се усмихваш престорено , когато четеш. Важна банална подробност. Накрая направи като звездите в Холивуд - вземи си наградата и я вдигни високо - засмя се съвсем леко, но след това добави - За последното се шегувам , разбира се.
Отмести поглед от Настя и погледна към няколко минаващи деца. Две от тях държаха балони. Един от балоните беше просто син, а вторият беше много по - цветен и ярък, от което детето беше много по-щастливо от притежателя на синия балон.

Наистина ми помогна съм съвета си, трябваше по някакъв начин да му се реванширам.. Обикновено нямах навика да каня непознати в дома си, но за Бастиян щях да направя изключение...
- Мерси за съвета... Определено ще се възползвам от него! - отвърнах усмихвайки се.
Бастиян си седеше до мен на тревата, и в един миг ми се прииска да се отпусна и да се облегна на рамото му. Не знам от къде това налудничево желание се породи в мен, но със сигурност ме глождеше отвътре, и не ми даваше мира. Накрая просто сведох глава на рамото на Бастиян, силно надявайки се да няма против...
- Извинявай! - прошепнах с надеждата да ме е чул. - Трябва да ти се реванширам! Само кажи как... да отидем да пием кафе, да те поканя на вечеря у нас.. ще готвя спагети?

п.с. Извинявай за късия пост... Много ми е лошо едвам гледам... Не съм мигнала цяла нощ... Не знам как стоя на краката си все още...