Isabella Mayson Scott

1.Име:
Изабела Мейсън Скот

2.Години:
17

3.Раса:
Човек с дарба

4.Дарба :
Четене на мисли

5.Описание:
Изабела е красиво момиче, като повечето човешки същества на земята. Кожата й е нежна и мека , леко мургава поради непрестанното й излагане на пряка слънчева светлина. Лицето й е с прави, почти съвършени черти, но разбира се никой не може да бъде съвършен, не и човешките създания. Привидно изглежда толкова крехка и всъщност наистина е такава. Лесно ранима е и поради този факт тялото й често е осеяно с тъмни синкави петна. Очите й са с характерният за семейство Скот ледено син цвят, въпреки това непрестанно излъчват топлина и тайнствено пренебрежение към всеки един минаващ покрай нея. Гъстите мигли и плътните устни са единственото наследство от майка й. Косите й са тъмни, падащи като копринен водопад по раменцата й, на едри къдри или прави. Тялото й е приятно и оформено, точно каквото би трябвало да бъде.



6.Характер:
Тиха и добродушна, но понякога човек не може да я Може би това е най-непредсказуемото създание, което някога е съществувало. Решенията й се менят толкова бързо, че е трудно да разбереш какво мисли дори и да четеш мислите й. Когато я заговориш веднага ще осъзнаеш що за човек е. Макар й да не говори много тя казва това, което трябва. Може би така смята за редно или просто е твърде предпазлива към околните и светът. Има моменти, в които казва това, което искаш да знаеш изопачено от истината, но това никога не го прави лъжа. Предразположиш ли я , за да се отпусне става приятно бъбрива, но никога не говори за себе си. Обикновено се шегува с нещо или се държи странно грубо, а това определено означава, че става нещо. Тъмнокосата е потайна, смята, че ако сподели с някого ще го натовари или че няма да успее да разреши проблема си, в крайна сметка е безсмислено. Често прикрива емоциите си, само за да си спести глуповатите въпроси от сорта "Какво има ?" "Добре ли си ?"

7.История:

13 Август, 2011

Тихото проскърцване на голямата дървена врата наруши тишината, просмукала се във всяко кътче на огромното имение. Девойката пристъпи плахо в огромната зала, оградена от всички страни с прозорци вместо стени. Дори таванът представляваше стъклен купол, разкриващ пред очите невероятната гледка на нощното, осеяно със звезди, небе. Луната - съвършено кръгла, придаваше красив , сребърен и тайнствен отенък на местата, докоснати от нежната й светлина. Изабела тръгна напред, а живите й, искрящи очи сякаш опитваха да поберат колкото е възможно повече от хипнотизиращата обстановка. В този момент сърцето й трепкаше като криле на пеперуда, а усмивката която не слизаше от мургавото й лице, изразяваше две емоции - тъга и радост. Момичето бръкна в джоба на суитчера си и извади оттам малко ключе. Приближи се до единствената мебел в стаята, а именно шкаф със странна ключалка и внимателно постави ключа в нея. Красива музика се разнесе наоколо. Момичето се засмя звънко и с бавни крачки отиде до средата на помещението. Изведнъж повдигна ръцете си, сякаш се опитваше да достигне от онези звезди, които винаги я наблюдаваха. Изабела се завъртя нежно, а малките й боси крачета пристъпваха толкова безшумно и леко, сякаш летеше. Дългата й, кестенява коса потрепваше при всеки грациозен подскок. Прекрасната мелодия, която в този момент бе завладяла едно сърце, бе едно цяло с девойката. Тоновете става тйу високи, ту ниски и всяка една тяхна промяна бе отразявана от замайващите човешкия разум, движения на момичето. Начинът по който извиваше крехката си снага, по който издигаше за части от секундата във въздуха нозете си, дори фактът, че бе затворила очите оставяйки се в ръцете на усета... Изабела излъчваше спокойствие, увереност и в същото време плахост. Погледнеш ли я ще усетиш желанието и огънят, които горяха в душата й. Ще ти се прииска да останеш и просто да я гледаш, без да имаш възможност да откъснеш погледа си от това прелестно същество. Девойката до толкова се бе унесла, че не забеляза ниската , възрастна жена повита с плетена жилетка, която се приближи към нея.
- Невероятна си, мила. - думите изпълнени с любов и възхищение стреснаха момичето и то веднага прекъсна своя танц.
- Благодаря - отвърна тихо като седна уморено на земята.
- Не трябва ли вече да си лягаш ? - попита угрижено възрастната. - Утре те чака дълъг път и си мисля...
- Ще постоя тук още малко - усмихна й се Изабела. - Искам да съм сигурна, че изпълнението ми ще бъде блестящо. Мечтая да постъпя в академията още от дете и не мога да се проваля сега.
- Убедена съм, че ще се справиш. - възкликна весело икономката на семейство Скот, след което тихо излезе от стаята. Лека въздишка се откъсна от устните на девойката, когато остана отново сама. Тя се отпусна по гръб и се загледа нагоре, където през стъкления купол, звездите блещукаха по-ясно от всякога.



Юли , 2003

Изабела стоеше на красива, обширна, зелена поляна. Усмихвайки се, се любуваше на пъстрото букетче, което държеше в ръцете си. Повдигна го и вдиша дълбоко от опияняващият аромат на горски цветя. Отправи поглед към синьото небе. За миг й се прииска да полети. Да докосне едно от онези пухкави, бели облачета плуващи в необятното пространство. Лек, топъл вятър накара рокличката й да заиграе танцът на вълните. Всичко наоколо започна да трепти. Тихият, нежен шепот на природата долетя до нея, а заедно с него и глас.
- Изабела - обърна се. Тя бе почти зад нея. Топлите й красиви, тъмни очи изучаваха грейналото лице на Бела . Топлите лъчи докосваха светлата й коса, превръщайки я в златна. Усмивката й предизвикваше тази на Скот. Те просто бяха там, стояха една срещу друга , заедно. Не бяха нужни думи, за да изразят чувствата си. Хванаха се за ръце и звънкият им детски смях се разнесе навсякъде.
- Хвани ме ! - извика Сюзън, най-добрата приятелка на госпожицата, която я наблюдаваше как подскача и се завърта , оприличавайки я на изящна пеперуда. За Изабела, тя бе идеал, всичко което някога е искала да бъде.
- Хванах те. - засмя се , прегръщайки русокосата. Двете се излегнаха уморено на земята, наслаждавайки се на царящото спокойствие.
- Колко е красиво ! - възкликна изумено момичето, оглеждайки най-прекрасното цветче, което някога е виждала в шепите на Сюзън, която й направи знак да се приближи.
- Изабела, нека положим клетва. - думите й учудиха госпожицата.
- Клетва за какво ? - попита нетърпеливо, а сърцето й затрепка от вълнение. Приятелката й се усмихна нежно, както винаги е правила и положи цветчето в косите й. В знак на благодарност Бела й даде букетчето си.
- Сега затвори очи и повтаряй след мен. - заръча и улови ръцете на събеседницата си, заедно започнаха да говорят :
- Заклевам се, че ще постъпим в най-елитната Музикална Академия и ще станем най-добрите танцьорки. Каквото и да стане ще сме винаги заедно !


Септември, 2006

Мрак. Силните дъждовни капки, разбиващи се в земята, се сливаха с горещите сълзи на госпожица Изабела. Гледаше я. Бе в ръцете й неподвижна и студена.
- Събуди се ! - прошепна умолително, но думите й се загубиха глухи и нечути от никого. Част от нея умря в онзи ден. Сърцето й бе разбито на милиони парченца.. необратимо. Прегърна я. - Не ме оставяй. Ние се заклехме, помниш ли ? Винаги заедно... - продума през хлиповете си. Болката бе изгаряща, убиваща.


Септември 2011
Протегна треперещата си ръка и извади от пазвата си прозрачен медальон, в който бе поставен крехък вишнев цвят.
- Виждаш ли ? - усмихна се тъжно. - Пазя го вече толкова години... Ще те пазя в сърцето си като изпълня нашето обещание... за теб. - въздъхна тихо , отърсвайки се от тъй ясните спомени, запечатали се в съзнанието й. Огледа се. Пред нея се издигаше огромна сграда , състояща се от три крила - западно, северно и южно. В центъра се разпростираше прекрасна градина. Два фонтана огласяваха с тихото си румолене това, сякаш отделено от околния свят кътче. Високите дървета, по чиито клони трептяха стотици листа, хвърляха сянката си наоколо. Интересни декорации допълваха цялата картина. Отвсякъде долитаха развълнувани гласове, примесени със звуците на всевъзможни музикални инструменти. Изабела тръгна по дългата, оградена с цветни лехи, алея. Вървеше все направо без да обръща внимание на любопитните погледи, които я следяха. Успяваше да дочуе шушукания от сорта "Коя е ?" "Нова ли е ?", но нямаше намерение да се обръща. Внезапно спря. Усети отдавна забравена болка, вътре в нея. Беше несигурна, уплашена. С мъка удържа напиращите сълзи. Липсваше й... Най-сетне бе стигнала до тук, но без нея...
- Вярваш ли още в мен, Сю ? - запита се впила поглед в изящният изписан със сребърни букви надпис : "Музикална Академия."


8.Допълнително:
- Отлична танцьорка
- Пее
- Би сексуална е
- Свири на китара.

9.Снимка: